Веселина Божилова, 16 март 2010 г.
От книгата "Всичко възможно", под печат в "Жанет 45"
Ася е като бойна ракета - млада, енергична, човек, който знае точно какво иска и как да го постигне. Доста бързо съобрази , че дъщеря й е тръгнала по наклонената плоскост, ала й трябваше много време, за да убеди и останалите в семейството – баща й, свекърва си, че нещата са толкова лоши. Никой не й вярваше, че малката е наркоманка, докато един ден не я откриха в детокса.
Ася си познаваше „стоката” и не се церемонеше с нея. С приказки там нищо не ставаше, налагаха се действия, и то какви.
В началото убеди свои познати полицаи от близкото районно да я арестуват и да я държат един ден в ареста. Хлапето се беше научило да друса, но и представа си нямаше за законите - искрено повярва, че и без нищо могат да я арестуват и да я осъдят. По молба на Ася ченгетата й прочетоха „присъдата”: домашен арест. Ася сама закова решетки на прозорците в къщата и я затвори там. Няколко месеца спокойствие. После момичето пак се изплъзна и хукна по улиците... Но нека направя едно отклонение.
Никога не сме подлагали на съмнение обичта на Ася към дъщеря й. Иначе щеше ли да е способна на подобни чудеса? Вярно е обаче, че тази обич се изразяваше предимно чрез... гняв. Гняв прозираше дори и в името, с което я наричаше. Ами че Ася не говореше за нея другояче, освен като за „животното”.
Отец Милен, който също ни помага от години, беше организирал неделни служби специално за семействата на зависимите. Чете се определен текст пред иконата с чашата, има такава точно за случая. С надеждата, че тия служби ще стигнат до Божиите уши и Той ще вземе мерки, ходехме упорито до близкото село, в чийто параклис се служеше. Отец Милен изчиташе и всички имена, които му давахме. С Елка се опитахме да изредим наистина всички, които познаваме. Аз добавих и имената на дилърите от нашия квартал, знае ли човек, поглеж са се поправили и са спрели да продават... Стигнахме и до дъщерята на Ася и настана дълбокото чудене. Как се казва? Не върви да запишем „животното” в списъка! Сетихме се накрая, но чак когато се връщахме с маршрутката, та я добавихме следващия път.
Смях през сълзи...
Неуморна в опитите си да спаси „животното”, Ася не се спираше пред радикални решения. След като дъщерята пак хукна по улиците и почна да замръква в Столипиново, Ася купи четири пакетчета хероин и ги занесе в полицията. Каза, че ги е намерила в чантата на дъщеря си. На всички беше ясно какво означава това, ченгетата подеха играта. Образуваха дело и арестуваха малката. Тъкмо беше навършила 18. Три месеца в следствения арест, още три в Сливенския затвор. После я пуснаха под домашен арест. Вече достатъчно „поучена”, тя си стоеше кротко в къщи. Една вечер Ася ми позвъни, обичайната й напоритост просто извираше от слушалката:
- Виж какво, искам да се обадиш на съдията и да му кажеш да не я пуска, трябва ни още една седмица, за да уредим документите, заминаваме тримата с баща й и нея в Испания. Обаче делото е вдруги ден и ако й каже, че може да излиза, всичко отива по дяволите!
- Ти чуваш ли се? Как ще се меся на съдията? - й отговарям искрено възмутена.
- Моля те, опитай, ако й даде някоя условна присъда и й каже, че е свободна от домашния арест, всичко отива по дяволите. Продаваме тук всичко и заминаваме в едно село в Испания, там няма накъде да мърда, умолявам те!
Размишлявам известно време, по-точно намествам в ума си инструментите на езоповския език и решавам все пак да опитам. Нали водим партизанска война, всичко е допустимо. Пък и няма да моля съдията да я пуска, напротив...
Събирам кураж сутринта и звъня. Познавам съдията отдавна като честен човек, идвал е и на наши сбирки. Един от хората, които, както ми се струва, разбират в голяма степен и нашата беда, а и се ориентират в тоя абсурден свят на грижа-болка.
Оказа се по-лесно, отколкото си го бях представяла. Докато му кажа, че става дума за... ааа, едно дело там на..., той веднага се сеща и се засмива на глас:
- Знам го това дело, на всички е ясно.
Само дето не каза, че е съшито с бели конци.
- Виж какво - продължавам да мънкам колебливо /вече ми е ясно и каква присъда ще произнесе, ама как да му кажа/, – много те моля, от името на майката те моля, каквато и присъда да дадеш, нека я запише там секретарката, не ти се меся, има си хас, обаче... много те моля /тук гласът ми внезапно придобива стоманена твърдост, започвам да говоря ясно и насечено/ - на нея й кажи, че ако кракът й стъпи вън от къщи, ще я... разстрелят!
Тук вече съдията се смее искрено, но се съгласява. И – чудо - на другия ден става точно така. Малката е пораснала да друса, но очевидно не и да проумее някои тънкости на правосъдието. С чиято помощ, всъщност, Ася отстояваше живота й.
Заминаха за Испания. Ася се обади веднъж, за да каже, че работи в един ресторант, че мъжът й веднага си е намерил работа с договор, че дъщерята чака за място във фризьорски салон. Последваха няколко месеца мълчание, което за нас означаваше единствено, че новините са добри. След което пристигна един SMS, който няма да забравя. На екранчето ми с главни букви се изписа следното:
JIVOTUT VONI. JIVOTNOTO PAK PRODRUSA. I E BREMENNO...
Докато родителите работели от сутрин до здрач, дъщерята се помотала малко из къщи, после с нюха на краставите магарета издирила местните наркомани и забременяла от един от тях. В един момент ситуацията стана почти абсурдна: изоставяйки майка си и баща си в испанското село, дъщеря им се върна тук и бременна се понесе пак към Столипиново за дрога. Дявол знае как, се озапти сама и се върна. Но малко преди да се роди бебето, и тримата зарязаха испанската мечта и се прибраха у нас, където все пак и стените помагат. Впрочем Ася още съжалява, че са тръгнали.
- Представа си нямаш за какво става дума, моят шеф в ресторанта друсаше, цялото село пуши трева, аз, ако знаех къде отиваме, и през ум нямаше да ми мине...
Все едно. Детето се роди през април и „животното” внезапно се превърна в грижовна майчица, която направо трепереше над него. Забрави за наркотиците, за компаниите, за всичко, все едно не е било. От устата на Ася взе да се чува и името й, не само обидното нарицателно. Надежда за стабилност и радост взе да се прокрадва в семейството им. Дотам, че Ася реши да компенсира малко дълговете и дупките в бюджета от пилигримството и си намери работа в Гърция. Остави дъщерята с внучето на съпруга си. Един кротък човек, който винаги вървеше след нея и нейните решения. Мълчи си и изпълнява.
Когато ми се обади през една късна ноемврийска вечер, към 11, по телефона, гласът му беше на ръба на истерията. Разказът му - накъсан, объркан, повтаряше се, на моменти проплакваше, сетне псуваше, после пак започваше отначало. Какво се бе случило? След двата месеца на перфектни грижи за детето и, най-вече, след заминаването на Ася за Гърция, „животното” внезапно се проявило отново.
Продрусала се, ходела с количката в Столипиново, на три пъти забравяла детето на улицата, веднъж припаднала в градската градина, както била с бебето. Междувременно се събрала с наркоман, току-що излязъл от затвора, и той се нанесъл у тях. Друсат се и двамата, изнасят къщата, аз гледам детето и повече не мога, не издържам, ще се самоубия, това не е живот... проплакваше човекът. Ася ли? Ася не знае, договорът й е до декември, ако се върне по-рано, ще загуби всичко и ще плаща неустойки, не знам как да й кажа, моля ви се, помогнете ми, загиваме и аз, и детето, и дъщерята, всички загиваме...
Още рано сутринта звъннах на службите за закрила на детето. Оттам намериха решение веднага. Ще настанят детето в Дом „Майка и дете”, а дядото ще може да идва да го вижда винаги, когато пожелае. Когато Ася се върне, ще го настанят в семейството на бабата и дядото със статут на приемни родители.
На мен поне това решение ми се видя идеално за момента. Човекът обаче не пожела. Не му се даваше детето в социалното заведение, мило му беше. В същото време нямаше сили да предприеме каквото и да е било и срещу дъщеря си, и срещу натрапника й приятел. По всичко личеше, че не може да се справи.
- Викай тогава Ася - го посъветвах, - само тя ще се оправи.
Така и стана. Щом научила за случващото се у дома, Ася плюла на всичките си планирани печалби и бегом при шефа на консервната фабрика, където работела /във вода до глезените всеки божи ден, представяш ли си?!/. Била решена да понесе всички щети, ала шефът се оказал човек. Разбрал я. Платил й каквото е изкарала, отказал се от неустойките и ей я тук, за няма и два дни. И още с пристигането си изхвърлила натрапника от къщи. Без много-много да му се церемони, хванала го за врата и го изритала по стълбите, а багажа изхвърлила през прозореца.
След което се зае с дъщеря си. Опита едно, опита друго, то е дълга и широка - и гонене от къщи имаше, и натиск, и какво ли не. Момичето в един момент мина на метадон и се кротна. Но не у дома, Ася пое изцяло бебето и я изолира от него. Защо ли?
- Всичко ми се обърна, като видях малкия - само на няколко месеца - да си удря главата в оградата на кошарката. Не го правеше постоянно, ала тя като повиши глас, то мигом започваше да си удря главичката. Казах си - него ще спасявам...
Детето е вече на 4 години. Драмата продължава. Има ли край изобщо? Напук на всичките дивотии на майка си, момченцето е разкошно дете, живо и умно, красиво и здраво. Плаче единствено като види майка си. Не я вижда често.
Заб. Авторката е председател на сдружението "Майки срещу дрогата"
|
